Пиесата от Леополд Герш за втори път намира свое място в репертоара на Драматичен театър - Монтана. Новият прочит на лиричната драма е на режисьора Бойко Илиев. Художник-сценограф е Тодор Деков, хореограф е Албена Фидин. За музикалната картина допринася музиката на "Юрая Хип". В ролите са разпределени актьорите от трупата на театъра Данчо Колев (Дон), Цветана Горкиева (Джил) и Людмила Димчева (г-жа Бъкър).
Дон Бъкър е сляп млад мъж, който не може да се оправя сам в живота. Той става обект на обожание от страна на ексцентричната Джил. Тя успява да съблазни Дон, след което се опитва да го измъкне от задушаващото влияние на майка му, която е детска писателка.
"Пеперудите са свободни" е една от най-поставяните любовни пиеси. Това е спектакъл за любовта и нейните повратности. За любовта, която ни кара да летим високо, дори и когато крилете ни са пречупени от съдбата. Историята ни кара да се замислим дали имаме сили понякога сами да определяме живота си и дали сме способни да следваме мечтите си. Тя ни показва че щастието е винаги в нашите ръце и всеки от нас сам определя дали да бъде щастлив.
За първи път в Монтана пиесата "Пеперудите са свободни" е поставяна през 1994 година от режисьора Юри Статков.
Дон Бъкър е сляп млад мъж, който не може да се оправя сам в живота. Той става обект на обожание от страна на ексцентричната Джил. Тя успява да съблазни Дон, след което се опитва да го измъкне от задушаващото влияние на майка му, която е детска писателка.
"Пеперудите са свободни" е една от най-поставяните любовни пиеси. Това е спектакъл за любовта и нейните повратности. За любовта, която ни кара да летим високо, дори и когато крилете ни са пречупени от съдбата. Историята ни кара да се замислим дали имаме сили понякога сами да определяме живота си и дали сме способни да следваме мечтите си. Тя ни показва че щастието е винаги в нашите ръце и всеки от нас сам определя дали да бъде щастлив.
За първи път в Монтана пиесата "Пеперудите са свободни" е поставяна през 1994 година от режисьора Юри Статков.
Бойко Илиев – режисьор: В пиесата има нещо, което не отминава и пак ни занимава и вълнува - вечната тема за самотата и за любовта - къде свършва и къде започва. Любовта в нейните разновидности - любовта като наслада и любовта като отговорност, любовта като себеотдаване и като затвор. Има доста разновидности. Доста въпроси се опитваме да си задаваме във време, в което външния блясък и лустрото на това, което ни заобикаля, ни се навира в очите и скрива истинските неща като любовта. С тази пиеса исках да поговоря със зрителя по този проблем. Как се вижда света от човек, който не вижда, който е сляп. Този невиждащ свят, който той предлага е всъщност истинския – оня, който усещаме, чувстваме, който ни вълнува, който ни докосва. В този смисъл се опитах да говоря с артистите и чрез тях със зрителя за онова, което ние – виждащите губим, за онова което загърбваме в напрегнатия ритъм на живота. В крайна сметка има неща без които не можем и любовта е едно от тях.
Данчо Колев – Дон Бъкър: Всеки един от нас винаги желае да се изяви и да постигне желанията си, но едва след като постигне желанията си разбира колко е грешал. Но винаги в тъмнината, в която живеем се прокрадва лъч надежда.
Цветана Горкиева – Джил: Ние винаги търсим нещо, но когато го открием, бягаме от него, защото се страхуваме да не го опорочим. Но винаги се връщаме…
Людмила Димчева - Госпожа Бъкър: Надявам се, че моят образ би събудил размисли за самотата и толерантността, мъдростта и себеотрицанието. Мисля си за това, че всички човешки същества сме слаби и грешни, но никога не е късно да опитаме да се променяме. А това е болезнено!